Моята среща с турското население на едно българско село
от 16-10-2011 01:55
(5.5/10) 189Преди двадесет години, като млада учителка попаднах в с.Правда, община Дулово, обл. Силистра. Преди дни бях взела дипломата си и с много устрем, тръгнах да се реализирам в професията, там където ме прати държавата по разпределение.
Не знаех къде отивам, нито къде се намира това село. За първи път видях местоположението му на картата в Инспектората по образование в Силистра.
С една диплома и дамска чантичка поех към автогарата, за да отида до Правда. Купих си билет и се качих на автобуса. Беше горещ августовски ден.Пътниците бяха потънали в пот и мръсотия.Някой носеха покупки от пазара, други животни в зебляни чували. Всички говореха един през друг и вдигаха врява. Не се чуваше българска реч. От време на време, шофьора питаше на висок глас, дали има някой да слиза. Всички ме оглеждаха тайно и с погледи се питаха нещо. Един от пътниците ме попита къде ще слизам. Отговорих му и той махна с глава. Когато дойде моето село, всички ме подканиха да сляза.
Когато автобуса тръгна, останах сама на площада.Слънцето печеше и трудно се дишаше. Огледах се и не видях никого. Само ято патки се разхождаше гордо по асфалтираната улица. Недалеч, в една къща се виждаше жена, която гладеше седнала на земята. Приближих се до къщата и извиках. Чуха ме. Жената ми показа сградата на училището и аз поех натам.
Сградата беше двуетажна, боядисана в розово и видимо не ремонтирана отдавна. Училищната врата беше заключена с огромен катинар и не се усещаше признак на живот. В един момент от една странична вратичка излезе жена на около 50 години, която беше облечена с кафява престилка, а под нея се виждаха част от шалварите. Бях попаднала в друг свят, напълно чужд за едно градско момиче като мене.
Директорът на училището си беше отишъл и никой не ме чакаше.
Жената ме качи на една селска каруца, пълна с дини. Какъв кошмар за бялото ми костюмче и високите ми токчета. Остави ме пред къщата на директора. Влязох в къща с високи дувари и врата от масивно дърво с малка вратичка и вратня за каруцата. Пред мене се ширна двора, пълен с кокошки, пуйки и други животни. Докато чаках човека да се приготви и да отидем до училището, излезе жена му. Посрещна ме сърдечно и веднага изнесе диня да ме почерпи. На двора имаше метална маса. Тя я избърса с ръка и сложи динята.От неудобство си взех едно парченце.Оказа се, че тази жена е кмета на селото.
Когато се върнахме в училището и директорът отключи огромния катанец, пред мене имаше невероятна красота. Имах чувството, че съм попаднала в рая. Зеленина, цвета, свежа мазилка, чистота, пътеки по коридорите опънати като конец. Не си представях така едно селско училище. Бях сигурна, че ще остана.
Останах. Там научих азбуката на учителската професия. там научих за ценностите на турското население. Бях най -желан гост на трапезата им. Съседките се грижеха за мене като за собствено дете.Сутрин намирах пред вратата си пържени мекици или канче подварено прясно мляко. Сприятелих се с много младежи, девойки и цели семейства. Приятелството ни трае и до днес.
Хората там са много трудолюбиви. няма работа и са принудени да се прехранват с работа на полето.От сутрин до вечер са на къра и за моя изненада, след това са в читалището.
Там имаше женски хор за български народни песни, смесена група за турски народни песни и драматичен състав, който изнасяше представления в съседните села на турски и на български език. Както се досещате, и аз участвах във всички състави. Чест беше за тях, че уважавам традициите им и не се деля. Усещах уважението на възрастните хора и на децата им към учителя. За тях учителят е много важна личност.
Така минаха две години в това село. Там за първи път видях истинска вятърна мелница, която беше запазена. За първи път вкусих от традиционните ястия - кешкек /жито с пилешко месо/, татлъ буршук /сладка баница/,лападени сърмички, зеле със сметана, картофи със сметана, баклава, шербет и други.
Квартирата ми беше бедна от страна на мебели, но богата на емоции. Селото в което отидох със свито сърце, стана най любимото ми място. Сега гостувам рядко на мои приятели, но го нося винаги в сърцето си. Бяха най-безгрижните и весели години в живота ми.
Когато пътувате из България, минете през малките села, за да видите тези селища на трудолюбието и съхранените традиции.
автор : (гост) Мариана Минева • 4 коментара • 1419 прочитания • 606 уникални
таг :
| (гост) Ангел Мичев Ангелов |
| ( 1 ) 16-10-2011 11:28 ч. |
| (гост) Ангел Мичев Ангелов |
| ( 2 ) 16-10-2011 11:49 ч. |
| (гост) mineva_mm |
| ( 3 ) 17-10-2011 17:44 ч. |
| (гост) Димитър Велков |
| ( 4 ) 23-10-2011 11:42 ч. |